За пореден път си спомняме паметния ден, свързан навеки в героизма на севлиевци и първата глътка свобода след многовековно робство. Севлиевци заявили своята воля за свобода още през ранната пролет на 1876 година, а кървавият разгром на въстанието изправил световната общественост в защита на изстрадалия български народ.

В разгара на лятото, на 25 юни 1877 г. един от разузнавателните отряди на руската армия, командван от корнет Тулешко, влязъл в града - завзел телеграфната станция и новия конак. Смаяните заптии без съпротива предали оръжието си. Това паметно събитие е отразено от един съвременник в кратка дописка в църковна книга. Управлението на града поела смесена комисия от българи и турци.

След кратката почивка малкият конен отряд се оттеглил към Търново с обещанието, че на следващия ден в Севлиево ще пристигне друга войскова част, която ще поеме охраната на града, но това не се случило и наблизо се събрала около двехилядна орда от башибозуци. Надвисналата смъртна опасност принудила севлиевци да търсят помощ от руските войски в Търново. Изпратените вестоносци уведомили за критичното положение в Севлиево отседналия с частта си в село Балван есаул Антонов, а след това в Търново и лично княз Николай Николаевич, който изпратил на помощ поручик Александър Верещагин.

В ранната сутрин на 15 юли петдесетината казаци на есаул Антонов вече водели ожесточено сражение в западните покрайнини на Севлиево срещу многочисления противник. Не след дълго от Търново на помощ пристигнала в галоп и полусотнята на Верещагин, към която се присъединили и много севлиевски доброволци. Повечето от тях нямали оръжие, но помагали с всички сили, рамо до рамо с казаците, за да заблудят противника за числеността на воюващите. Останалите севлиевци носели вода, боеприппаси и помагали с каквото могат. След няколкочасово сражение в горещия юлски ден казаците разбили противника и го прогонили далече на запад.

Завръщането в Севлиево се превърнало в триумфално шествие. На градския площад се смесила радостна глъчка от български и руски гласове. Севлиевци били опиянени от възторг, а Севлиево бил вече свободен град.

След сражението Верещагин и Антонов направили преглед на своите части. Установено било, че е убит един и са ранени трима войници, а противникът дал около 20 жертви. В битката бил ранен и севлиевецът Атанас Лалев Мутафчиев. Още на полесражението били определени храбреците, които да бъдат представени за награждаване. Дължимото било отдадено и на есаул Антонов, който бил отличен с кръст за храброст за защитата на Севлиево. В следващите дни се състояли сраженията за превземането на Ловеч. В разузнавателна задача там загинал бившият секретар на Революционния комитет в Севлиево Сава Хаджиангелов.

В една от гробниците в двора на църквата „Света Троица“ почиват загиналите в битката за Ловеч хорунжий Гурбанов и казаците Зенцов и Месякин, заедно с падналия в сражението за Севлиево казак Аникин от 30-ти Донски казашки полк. Костите на загиналите в боевете за Ловеч от съставения основно от украинци 35 Брянски пехотен полк почиват в друга скромна гробница. В ранната есен на 1877 г. в Севлиево е погребан и поручик Митрофан Марков от 9-ти пехотен Староингерманландски полк. Неговият паметник и двете гробници са издигнати през 90-те години на 19 век в двора на църквата “Света Троица” в Севлиево.

Още през юли 1877 г. в Севлиево било установено временно руско управление. Под негово ръководство започнали работа окръжният и общинският административни съвети. Да ги ръководят били избрани видните севлиевски граждани Иванчо Хаджиангелов и Христо Спиридонов. Градът се възродил за нов живот.

Tweet